заровят в гроба, дето сам го беше поръчал за себе си да му го издялат, горе в скалата над лозето му. Намазан с благовонни масла, обвит в египетски плат, обтегна си се той и заспа като окъпан. Пък мене питай колко още след туй имаше да видя и да патя. Цяла нощ си цедих през зъби душата и не можах да я изцедя. Сутринта омръзна на войниците да ме пазят, пребиха ми свирките, фъкнаха ме с кръста в ровът зад Голгота, там, дето си изхвърляха евреите сметта. Никому не мина през ум да ме погледне бари: жив ли съм или умрял, оставиха ме на купището и аз като смет да гния и червясвам.

Трака опули очи в Мизиеца и се смълча, като че искаше да му даде време сам да проумей онова, което с думи не можеше да се изкаже. Без да отделя очи от него, той надсмогна на яда си и продължи нататък, с още по-тих глас, като че сам на себе си дожаля:

— Каква гад е човека! Както през живота си: роб съм, блъскат ме и никой не ме зачита за нищо, и пак виждам кой как се обръща с мене — тъй и преди смъртта си: гърчат ми се месата вече, накацали по раните ми, набили се колкото мухи имало по купището, от болки не се търпи — и пак сещам и вонята на мръсотиите и не рача да погледна сметта наоколо си… И как в такова време ти минава през ум и туй, дето е било, и туй, дето не е било — което ти се е щяло и което не ти се е щяло. Затварям очи, от мъка съм зашеметен, а като насън — не насън, наяве, пренасям се през земя и вода, горе на Балкана чак. Гледам и тъй ясно, както никога не съм виждал пред очите си, Латинянина, дето ме зароби, отпуща ме на воля пак да си вървя. Аз се повръщам през гората и си търся воловете. Ето превалям към долината, между трепетликите се мяркат моите волове. Само река да ги догоня, те тичат напреде ми, спра се и те се спират. Когато съм съвсем облъскан, разбирам: не воловете — слънцето се мярка и играе по белите стволи на трепетликите и ми лъже очите… — Пробуждам се като че от сън, сещам езика си, залепнал о небцето, цялата ми уста гори и отвътре ципата сама се бели от огън. — Капка вода отнякъде? Извивам едвам вдървен врат, покрай мене се белеят само черупки от яйца, оголени кокали и мръсотия. — Наближава края, викам си сам, аще издъхна, ще се свърши туй мъчило… И затварям пак очи, сякаш да съм готов вече всеки миг да умра. А то вместо смърт, бозна какво ме подбира отново и ме занася на друга страна. — Сега в тъмна вечер в Ерусалим обикалям от край до край еврейската махала да намеря някъде отворена механа; на зло — евреите отишли на синагогата си, затворено навред. Пуща синагогата, никой не иска да ми отвори пък, защото било срещу празник — пари не пипат и на рабош не бележат. Най-подир затихва махалата, вече не блещука нигде свещ, тогава някой полека ми отваря наполовина каната, колкото да се провра: да не видят съседите. Влизам аз: една тежка миризма от зехтинена тиня ме задавя; той тъкмо хваща да налива в темнотата от меха вино… — Чувам се самичък, като изпъшквам от още по-голяма жажда, отварям очи — над мене високо в небото се шири орел. Замашно, бавно вие се той и пише кръг след кръг, сякаш някаква поличба ще прави отгоре над моите разпарцаливени меса. Така от нашите пригоря гледахме едно време като деца орлите как пишат своите бавни кръгове във висините и се питахме каква поличба е туй… — И от болка ли премрях или мисълта ми току тъй се отплесна по орела, в очите ми се помъти и хайде пак понесох се нагоре из Балкана. Привижда ми се пролетно топло утро, току-що изгряло слънцето, баща ми с по-големите братя нарамили коси към ливадата, майка ми останала да приготви гозба, пък аз, дете, без да ме види някой, скокнал съм на връх отвъдния рид срещу дома, да възседна черния камък. И дори виждам по камъка жълтите и сиви лишеи — тъй както съм го възседнал; и мятам отстрани крака, сякаш като на кон. Наоколо ми се пъстрят какви не цветя, по тях пчели, мирише или на тор, на пити мед, а по-отдолу въз една страна е ливадата, гледам: там, дето е огряло слънцето, тревата вече се е изправила, там, дето е сянка, стърковете са още приведени и по тях блестят като ялмаз едри, тежки капки роса. Не съм се още нарадвал, майка ми излязла на двора с гозбата и ме вика да ме заключи с Гривча да пазим къщата, че тя тряба да отиде да обръща сено… Вика майка ми, чувам й ясно гласа и пак от друга болка дохаждам на себе си и се опомням.

И колко-колко още видях тогава и ми премина през ума — не мога го изказа. Аз дето всякога ме е било яд да спомня нещо — хвърлен зад рова, върху еврейския смрад, целия си живот преговорих… Додея ми най-подир! Тези спомени, струваше ми се, още повече ми продължават живота, да ми протакат часовете на мъката само. Ама памет проклета — какво да я правя? — Ниже ги едно след друго, не е на ръката ми да сегна да я откъсна или да я спра.

Падна по ридовете нощта, аз се вцепених вече, тялото ми като че се срасна с цялата земя; само във вратните си жили сещах как напира и бие кръвта и все още на: пак очите ми гледат, разбирам всичко и мисли се тълпят, не ме оставят да умра. По тъмното небо като светулки пръхнаха рой по рой звезди — загледах се в тях — как премигат, светват, една до друга се наместват и се разместват — и както ги гледах, видя ми се туй безкрайно небо със своите хиляди звезди тъй хубаво, че ми се дощя дори да дочакам и месеца още един път да видя как изгрява, та тогази да си затворя очите. — Превил врат под мешината на таргата или залисан в бозна каква поразия, наистина, аз вече не помня откога не бях вдигал глава да погледна тази хубост на звездното небо и сега в нощта я гледах като че за първи път в живота си. — По едно време, докато гледам тъй звездите, из Елеонската гора заджавкаха чакалите; след тях нататък откъм еврейските гробища изви хиена, обади се друга и още няколко и виенето им се сля и понесе надолу по долината. Тъкмо закъснелия месец се издигна сред звездите, чувам около мене стъпки като че на кучета, наближават ме и душат тук-таме по сметта. Току една хиена сложи предните си къси крака върху гърдите ми, на светлината на месеца аз видях изправената четина по гребена на гърба й, и — никак не ме достраша. Тя изсумтя и заби кривите си зъби в гръцмуля ми; изведнъж прибягнаха още няколко хиени, сръмжиха се, две се сдавиха отстрана, а другите се задърпаха с врата ми. Свестта ми потъмня; аз сетих още как кръвта ми, която напираше във вратните жили, бликна, оттам нататък какво стана с мене вече не помня.

С нисък равен глас, като че разправяше за някого другиго, дорече последни думи Трака и без да се извърне да види проумя ли болката му този, който го слушаше, ни да иска да чака какво ще му отвърне — вдигна очи и мълчаливо се загледа през дървесата, нататък, дето се открояваше далнината. Мизиеца беше склонил глава до него, също мълчалив и не знаеше какво да му каже; като че спомена за общото тегло пак го побрати със стария му другар и на тези негови думи той вече нямаше какво да възрази.

— За мъка какво било… На мене ще ми разправят… По мъка ще ми отмерят обич и слава. — Обади се по едно време Трака и поклати натежала глава. — Нямаше там мойта майка да заплаче с кървави сълзи, я баща ми да го доведе някой, да ме погледне, като вися, пак да си свие побелялата глава — нека окото му да не овлажни сълзи дори! Тогази по тях, щяха и за мене да се смислят. Защото то е тъй: тебе те гледат, че се мъчиш, ама никой не вярва очите си; кога баща и майка се завайкат, на тях до един хващат вяра…

Зная го аз всичко как върви между хората, ами да ме пита някой, защо ли съм седнал да се запъвам като рак на бързей, да го разправям тук? — сепнато се пресече сам отпущеника — сключи вежди. — Аз в пъкъла на такъвзи огън и мъчило, никога пред никого не обелих зъб, сега щом влязох тука и от първия час още… Хай пръкнало се макар…

Засумтя през ноздри пак той и братски се наведе към него: — Ама гледай какъв си — някоя тайна ли ми издаде или какво, че се каеш. Ти сякаш забрави? Всичко туй, дето го разправяш, аз с тебе съм го прекарвал един до други.

— Този, който тази мъка е минал — скочи на нозе изведнъж Трака, без да поглежда другаря си, — той за нея не приказва! — Аз и с време си държа всичко, що имам на ум и на сърце за себе си. Ти ме знаеш. Ако си ме виждал някога от нямай-къде да изкривя половин уста, да се изкикотя или да кажа някому напук нещо — то е само да се прикрия да не надзърва други у мене какво става. Вътре — там само аз си зная! — На едного дадоха слава, на другиго богатство, аз съм бил отреден за мъка. Аз прибирам и кътам и нея. Тя ме държи на крака, тя ми е силата, с нея мога да ти премина през огън и вода и света наопаки да обърна. Защо ще я разправям и да ми я вземат! Като се раздрънкам, самичък сещам как ядът ми, дето се е набрал, захваща да се изветря. Без него аз какво ставам? Или ти искаш като тебе да проблея? Ако ще съм такъвзи — по-добре никак да не съм. Остави ме! Дръж си ти своята и аз — моята.

И Трака обърна гръб и зави пряко белостволите брези; докато Мизиеца рече да викне подире му, отгоре срещу отпущеника се показа със своята изтъкана сякаш от лучите на пролетното слънце риза Назарянина. Наслушан вече на песни и хваления, той беше отминал шума на празника си и със спокойни, мерни стъпки вървеше из самотните пътеки на райската градина. Отсам-оттатък по поляни цветята разтваряха своите цветове, колкото могат по-широко, като че искаха за него да издъхнат всичкия благ лъх от себе си и да му го отдадат; по пътеката гълъби се преплитаха в краката му и с гугуканията си като да твърдяха непоколебимостта на неговата правда и на вярата му. Той пристъпваше надолу все тъй носен от кротката радост на цветята и на гълъбите и от цялото му лице лъхаше само мир и благовестие на всяко околовръст. Колкото и смут да бе вдигнала разправията на Трака в душата на праведника, пред образа на Назарянина