Спътникът мълчеше. Само че дишаше доста силно. Като че ли целият се състоеше от нещо шумолящо…

На една от рамките на оберлихта липсваше стъкло. Яков остави стареца за момент. Заобикаляйки, провря глава и погледна. Грехота. Кухо като в дъбова хралупа. Вместо бяла сърцевина, редки трептения. На дъното — купища какво ли не.

Времето се губи. От балон в балон — безвъзвратно изтича. Би трябвало да си почива. А не да се катери в тъмното с клетника, безцелно да шляпа по стълбите, да се спъва в мръсни изтривалки, празни бутилки вино, кутии, щайги, развалени готварски печки, изтърбушени канапета и други натурии, изкарани на площадките. И в края на краищата, знае ли къде отиват? Възможно ли е този нещастник да няма никакви близки?

— Ха-джи-та-на-си-е-вич? — сричаше надписа на месинговата табелка.

Старецът сви рамене.

— Данило Ал. Видакович, заклет съдебен преводач — едва прочете на следващата врата.

Старецът поклати отрицателно глава.

— Маржик?

— Аврамович? Зорка и Светозар?

— Клашня? Служител?

— Сидор Исидорович?

— Мърсач?

— Шойка?

— С болка и тъга известяваме на роднини и приятели, че на…

— Траян — Трайче Трайкоски?

— Зечина?

— Jovan Forcan. Pensioner?

— Милин. Дипломиран хидроинженер?

— Любисавич, звъни веднъж продължително? Динич, звъни два пъти кратко?

— Острачанин?

— Голубан Кукумявката?

— 187?

— 188?

— Ваван?

— Петрович?

— Хране Томова Ракочевич?

— Вивот Юстина, вдовица?

— Запечатано въз основа на Решение 73829/1997 от следствените органи на МВР?

— Бумбарашевич?

— Перушина?

— Грациела Савчич-Савчич, примадона на Народния театър?

— Райче?

— 204?

— Т. Kastelc? Pilot?

— „Квадратура“, агенция за търговия с недвижими имоти, покупко-продажби и замени, посредничество с осигурени правни гаранции?

— Речевич?

— Илич-Узеирбегович-Хорват?

Имена. Презимена. Професии. Имена. Презимена.

Имена.

Нищо.

Седнаха върху вързопи със стари вестници да си починат. Доколкото беше възможно, изучаваше лицето му черта по черта. Макар между веждите да нямаше никакви дивашки окосмявания, очите му бяха мътни, сякаш повече от столетие бдят над безбрежно море от нещастия и мъки. А отдалечавайки се от влажните очи, бръчките по челото, бузите и около устните като че ли не идваха от старостта, а от постоянен болезнен гърч. А когато вдигна дясната си ръка и бавно прекара дългите си пръсти през косата си, на Яков му се стори, че кожата на ръката на неговия спътник е млада, без лунички и гладка. Защо толкова дълго бе предпазлив, а сега толкова лесно повярва на този окаян непознат? И какви са тези прекалено дълги ръкави? Не са ли ризите в санаториума за душевноболни подобни на тази? Кой е този чудак? Какво всъщност иска той?

— Кой си ти? — почти извика Яков. Запитаният се сви, прегърби се още повече.

— Чуваш ли? Кой си ти? Кой? Отговори! — сграбчи го Яков за раменете.

— Ближен, за Бога… Ближен… — повтаряше изгубеният или в нощта се носеше отекващ, жален вопъл.

Продължиха. Вече нямаше означения на етажите.

Съдейки по разредената избена плесен, трябва да се бяха изкачили твърде нависоко. А може би затъпелите човешки сетива лъжат, представят въртенето в кръг за напредване.

Нищо не се променяше. Шуплестите врати на апартаментите изглеждаха еднакво. Звуците също.

… кошмарно бълнуване, сумтене и свирене на спящи хора…

… дълбоко въздишане и шляпане с крака на онези, които страдат от безсъние…

… жестоки семейни кавги…

… напразно звънене на телефони…

… плач на събудени, напикани деца…

… отчаяно дращене с нокти и душене на затворени, полудяващи кучета…

… препитване между студенти…

… приглушено хриптене на телевизори…

… сто, двеста, двеста и петдесет, триста, триста и десет, триста и двайсет — пресмятане на спестяванията, скрити за още по-лоши времена…

… виене на вълните на нереално далечните, чужди радиостанции…

… разкрасено, образно преразказване на случки от деня…

… чукане на закъснели любовници…

… шум в казанчетата на тоалетните.

Надписите и драсканиците по стените — също, безсмислено подобни. Дори по-горните галерии на оберлихта не се разклоняваха по-силно отколкото на приземния етаж.

Промяната се извършваше само някъде у Яков. С всяко преодоляно стъпало изпитваше все по-голяма близост. Не можеше да обясни, но подозираше, беше почти сигурен, че без своя прегърбен спътник той щеше да се чувства изгубен.

Отгоре се чу щракане на брава. След това — гласове.

После започна да се щура светлина. Ослепителният сноп на батерията ги завари на площадката. Кой го беше насочил, не можеше да се види.