Много си усложних мисълта, а не трябваше чак толкова. Ще се възползвам от разказа на един човек извън нашите среди, чиято сестра — кинематографистка е била свидетелка — Таман ще си спестя неудобството — да говоря с речник, който не ми е много по вкуса. Давам думата на този Астика, появил се в един анонимен форум, преди три години:

— Една много стара история за него, понятие нямам, не знам коя година, снима се някакъв филм на морето. Още няма ни Златни пясъци, ни Слънчев бряг. Режисьор е Шарлето /Шарланджиев, да не се бърка с Шаралиев/ — първият и единствен съпруг на Невена Коканова, той я е открил. Както и да е. Екипът палаткува на брега, там яде, там и всичко прочее, де. А Шарлето много мнителен — склонен към пълнеене и много си коткал здравето. Сашо Дяков бил художник на продукцията, будалкал се с Шарлето и коремчето му и неусетно пуска зловреден слух за появата на непозната болест, че у тежко заболелите хора първият признак е изчезването на лайното. С извинение, ако дами четат. И една вечер Шарлето отива в обичайния си час на брега и кляка. А зад храстчето там или дюната — Сашо Дяков го дебне със сапьорска лопатка. Протяга я, подлага я, издърпва я. Обръща се Шарлето като всеки нормален човек да види резултата от усилията си — нема нищо! Поразкопава малко пясъка, пак нищо, и се връща бледен в палатката. Не спи до сутринта.

На втората, на третата вечер — пак същото. Шарлето линее. Губи апетит, но нарочно се тъпче като прасе. Безрезултатно… Не знам колко е продължило; за негово щастие работата се размирисала — в смисъл разчула се — и на поредната вечер зад Сашо с лопатката, вече се били строили половината кинаджии. Обръща се, примирен с участта си, Шарлето, за да установи за пореден път, че организмът му нищо не произвежда, и го среща вече несдържан смях, а виновно усмихнатият Сашо Дяков му протяга препълнена лопатка…

Таман се бях уволнил от казармата, през 1960 година и веднага навлязох в живота и динамиката на русенските художници, участвах и в есенната градска изложба. По него време беше голямото размърдване на изкуството, след дълъг сън от съветски приспивателни. Заговори се и за младите пловдивски майни, какви нови тенденции и прочие авангардности. Решихме цялата русенска гилдия да идем до Пловдив — око да види на място. Хем колективно с намаление по влака. Късна есен, настанихме се в Тримонциум, запознахме се с майните. Случихме се за обсъждането на изложбата, имаше и софиянци. Тогава видяхме Димитър Киров, а и други пловдивчани, колко любят и копират италианския художник Ренато Гутузо. Митю още си търсеше физиономия като творец и както Лили Иванова по същото време, имитираше мод а мо Рита Павоне, така и той абсолютно повтаряше Гутузо. Появи се репродукция на момче яде с дървена лъжица — хоп и Киров същата картина… и т.н. Казвам го, щото следващият разказ на този анонимник Астика, е въз основа на обожанието на пловдивските майни към Ренато Гутузо. Давам думата на Астика:

Идва, значи, в София на гости на комшии на Дяков италианец. Той веднага забелязва, че гостът много прилича на Ренато Гутузо. По онова време положението с Гутузо е деликатно. Преди това той дал голяма картина за излагане в България, но нашите за по-евтино възлагат на един тираджия да я докара. Тирът обаче хладилен и пристига с включен хладилник и картината като норвежки айсберг. Става скандал, Гутузо уж комунист пък ситуацията срамна. Оправиха се там, поканиха го за изложба… Сашо говори с италианеца и звъни в Пловдив. Кокорбашии в Пловдив бяха Киров и Йони Левиев. Йони беше препатил от друга, не по- малко забавна история със Сашо (ще я разкажа и нея друг път), та резервиран. Сашо им вика: — Слагайте софрите! Водя ви Ренато Гутузо! Йони намира албуми, запознава се с лика на художника и по-късно одобрява.

Йони претендираше, че знае и италиански — работата сигур. Идва Дяков с Гутузо. Онези сверяват — всичко точ. Сядат по веригата кръчми, и — здраво се подкарват. Гутузо им подарява скици в негов стил (от Дяков) и ги кани да излагат в Италия. Те — в Рая! Така няколко дни. На изпращане, с предплатено такси до София, Йони вика — Сашо, мислех те за идиот, но ти свестен излезе! Хем жив Ренато Гутузо докара в Пловдив!

Сашо се провиква от таксито:

— Другия път Леонардо да Винчи ще доведа!

Стига за сега толкова.

Сашо, братче, ако има нещо — извинявай!

© Велимир Петров