За тази книга, навършила сега вече тридесет години1, в течение на времето кръжаха твърде различни оценки и тя често биваше криворазбрана дори от някои, които я хвалеха. Ще бъде ли разбрана по-правилно днес? Положително не! Пък и как ли? Одържавяването на вкусовите преценки през годините на „третия райх“, сервирането им във вид на готови фрази и поглъщането им от милиони хора, развали и вкуса, и преценката на широките кръгове чак до наши дни. А днес, още преди те да са успели да се възстановят и укрепнат напълно, нови, или по-точно казано твърде стари сили, фанатично са се запретнали пак да разсаждат чрез масово ваксиниране стандартни мнения, които впрочем съвсем не се различават толкова много от някогашните. Мнозина още, мнозина вече не знаят, че човек може и би трябвало сам да изковава преценките си. А доколкото полагат усилия в тази насока, не знаят откъде да започнат. И вече — уж в защита на младежта — се подготвят опекунски закони против модерното изкуство и литература. Думата „разложително“ отдавна е заела пак своето челно място в речника на назадничавите елементи. Клеветата е едно от ония средства, които не само оправдават целта, а понякога — и то за съжаление твърде често — я постигат.

Ето защо днес, още по-малко, отколкото на времето, ще бъде разбрано, че „Фабиан“ съвсем не е „неморална“, а подчертано морална книга. Първоначалното й заглавие, което тогавашният издател не допусна, наред с няколко по-фрапиращи глави2, беше „Пътят към пропастта“. Чрез него, още от корицата, трябваше да стане ясно, че романът преследва определена цел: той искаше да предупреди. Да предупреди за пропастта, към която се приближаваше Германия, а заедно с нея Европа! Искаше да принуди хората със съответните средства — а в дадения случай това би могло да означава само: с всички средства — да се вслушат и да се опомнят в последната минута.

Масовата безработица, духовната депресия, последвала стопанската, стремежът към бягство от действителността, активизирането на безскрупулни партии — това бяха буревестниците на приближаващата криза. А не липсваше и зловещото затишие пред бурята: леността, сковала сърцата, която приличаше на някаква епидемична парализа. Някои почувствуваха непреодолима нужда да се противопоставят на бурята и на затишието. Те бяха изтласкани настрана. Мнозинството предпочиташе да слуша панаирджийските кресльовци и тъпанджиите, които шумно превъзнасяха своята синапова хартия и отровните си патентовани рецепти. И тръгнали по стъпките на тия „ловци на плъхове“3, ние пропаднахме по-скоро мъртви, отколкото живи, в пропастта, гдето сега се опитваме да се настаним, като че ли нищо не е било.

Настоящата книга, която рисува условията за живот в големите градове по онова време, не е поетичен или фотографски албум, а сатира. Тя не описва какво е било, а преувеличава. Обикновено моралистът не поставя пред лицето на своята епоха истинско, а разкривено огледало. Карикатурата, това законно средство на изкуството, е крайното средство, с което той разполага. Не помогне ли и то, тогава изобщо нищо не може да помогне. А да не помогне нищо, това — както в миналото, тъй и днес — съвсем не е необичайно. Необичайно би било обаче, ако то обезкуражи моралиста. Неговото място открай време е било и си остава изгубената позиция. И той я отстоява, доколкото може. Лозунгът му винаги е бил и все още е: Въпреки всичко!

Ерих Кестнер

Фабиан седеше в някакво кафене, наречено „Цепеница“, и четеше заглавията във вечерните вестници: английски цепелин експлодирал над Бове. Стрихнин, складиран наред с леща. Деветгодишно момиченце скочило от прозореца. Нов безуспешен опит за избор на министър-председател. Убийство в зоологическата градина в Лайнц. Скандал в градската снабдителна служба. Изкуственият глас в джобчето на жилетката. Пласментът на рурските въглища намалява. Подаръците за директора на държавните железници Нойман. Слонове по тротоарите. Нервничене по пазарите за кафе. Скандалът около Клара Бау. Предстояща стачка на сто и четиридесет хиляди металоработници. Драма сред чикагските престъпници. Преговори в Москва относно дъмпинга на дървен материал. Стрелците Щархемберг4 се бунтуват. Всекидневното четиво. Нищо особено.

Отпи глътка кафе и се потърси. Течността сладнеше. Откак преди десет години се беше тъпкал по три пъти седмично с макарони със захарин в мензата при Ораниенбургската врата, всичко сладко му беше станало противно. Бързо запали цигара и извика келнера.

— С какво мога да ви услужа? — запита келнерът.

— Отговорете ми на един въпрос.

— Моля.

— Да ида ли, или да не отивам?

— Къде, уважаеми господине?

— Не бива да питате. Трябва само да отговорите. Да ида ли, или не?

Келнерът скришом се почеса зад ухото. Сетне пристъпи от единия на другия си дюстабан и смутено рече:

— Най-добре ще бъде да не отивате, господине. Сигурното си е сигурно.

Фабиан кимна.

— Добре. Значи, отивам. Сметката.

— Но нали ви посъветвах да не отивате!

— Тъкмо затова отивам! Моля, плаща.

— А ако ви бях посъветвал да отидете, тогава нямаше да идете, така ли?

— Пак щях да ида. Моля, плаща!

— Не разбирам — заяви ядосано келнерът. — Че защо тогава изобщо ме питахте?

— Ех, ако знаех! — отвърна Фабиан.

— Чаша кафе, сандвич, петдесет, трийсет, осемдесет, деветдесет пфенига — издекламира келнерът.

Фабиан остави на масата една марка и си тръгна. Нямаше понятие къде се намира. Когато човек се качи на автобус № 1 на Витембергския площад, и после на Потсдамския мост се прехвърли на някакъв трамвай, без да погледне номера му, и след двадесет минути слезе от него, тъй като внезапно се оказва, че в трамвая седи жена, която прилича на Фридрих Велики, наистина не може да знае къде се е озовал.

Тръгна след трима забързани работници, и препъвайки се в някакви дебели дъски, мина покрай оградите на нови строежи, покрай сиви хотели, гдето човек можеше да наеме стая на час, и се озова при гарата на Яновицкия мост. В градската железница извади от джоба си адреса, който му бе написал шефът на канцеларията Бертух: „Шлютерщрасе“ 23, госпожа Зомер.

Пътува до спирка Зоологическа градина. На улица „Йоахимстал“ някаква тънкокрака госпожица, която еластично пружинираше на нозете си, му предложи своите услуги. Той я заплаши с пръст и побърза да се отдалечи.

Градът приличаше на панаир. Фасадите бяха изпонашарени с толкова пъстроцветни светлини, че биха могли да засрамят дори звездите по небето. Някакъв самолет прелетя с пукотевица над покривите. Внезапно заваля дъжд от алуминиеви талери. Минувачите вдигаха погледи, смееха се и се навеждаха. За миг Фабиан си спомни приказката за малкото момиченце, вдигнало ризката си, за да събере в нея дребните монети, които се изсипват от небето. След това взе един талер от твърдата периферия на нечия чужда шапка. На монетата пишеше: