Живяла някога бедна вдовица в малка уединена къща. Пред къщата имало градина, в която растели два розови храста — на единия цъфтели бели, а на другия — червени рози. Вдовицата имала две дъщери, които много приличали на розовите храсти. Затова едната се казвала Белоснежка, а другата — Червенорозка. И двете били тъй приветливи и добри, тъй работливи и послушни, че като тях нямало в целия свят. Само че Белоснежка била по-нежна и по-кротка от Червенорозка. Червенорозка обичала повече да тича по поляните, да бере цветя и да лови птички. Белоснежка оставала у дома с майка си, помагала й в домашната работа или й четяла на глас, когато нямало какво да правят. Двете сестри толкова се обичали, че когато излизали заедно, винаги се държали за ръце.

Белоснежка казвала:

— Няма да се разделяме.

Червенорозка отговаряла:

— Докато сме живи.

А майка им добавяла:

— Каквото има едната, трябва да го дели с другата.

Те често отивали сами в гората да берат сочни ягоди и животните не ги нападали, а идвали доверчиво при тях: зайчето хрупало зелеви листа от ръцете им, сърната кротко пасяла трева край тях, а еленът весело тичал наоколо. Понякога замръквали в гората, но нито веднъж не ги сполетяла беда — те лягали една до друга върху мекия мъх и спели спокойно до сутринта.

Белоснежка и Червенорозка поддържали такава чистота в къщата, че било приятно да се надникне вътре. През лятото за дома се грижела Червенорозка: всяка сутрин, докато майка им още спяла, тя слагала до леглото й китка цветя, в която имало и по една роза от двата храста. През зимата Белоснежка запалвала огъня и окачвала котела на веригата над огнището. Котелът бил меден, но блестял като златен — така хубаво бил изчистен. Вечер, когато снежинките тихо се сипели от небето, майката казвала:

— Сложи резето на вратата, Белоснежке!

После сядали край огнището, майка им си слагала очилата и започвала да чете от една дебела книга, а двете момичета слушали и предели. До тях на земята лежало агънце, а отзад на една пръчка седял бял гълъб, мушнал главица под крилото си.

Една вечер, когато седели край огнището, някой почукал на вратата и помолил да го пуснат вътре. Майката казала:

— Отвори веднага, Червенорозке! Сигурно някой странник търси подслон.

Червенорозка станала дръпнала резето; мислела, че е някой закъснял пътник, но на вратата се показал не човек, а голям мечок. Червенорозка извикала от уплаха и побягнала назад, агънцето заблеяло, гълъбът хвръкнал, а Белоснежка се скрила зад леглото на майка си. Ала мечокът проговорил с човешки глас:

— Не се плашете, няма да ви причиня зло! Премръзнал съм и искам да се стопля.

— Легни край огъня, Мечо — казала майката, — но внимавай да не си подпалиш кожуха! — После извикала: — Белоснежке, Червенорозке, излезте! Мечокът няма да ви направи нищо лошо!

Двете сестри излезли от скривалищата си, преминал страхът и на агънцето, и на гълъба. Мечокът казал:

— Деца, изтупайте снега от козината ми!

Белоснежка и Червенорозка взели метлата и изчистили снега от козината на мечока, а той се изтегнал край огъня и започнал да ръмжи от удоволствие.

Момичетата бързо се сприятелили с мечока; започнали дори да се закачат с него — дърпали му козината, слагали си краката на гърба му и го търкаляли по земята; или взимали някоя пръчка, удряли го и се смеели, когато започвал да ръмжи. Мечокът търпял закачките им, но когато момичетата прекалявали, надавал вик:

Щом дошло време за сън, децата си легнали, а майка им казала на мечока:

— Най-добре ще бъде да останеш до огнището, тук няма да усетиш студа и лошия вятър.

Когато се съмнало, момичетата пуснали мечока навън. Той побягнал тромаво през снега и изчезнал в гората. От този ден нататък идвал всяка вечер в един и същи час, лягал край огнището и позволявал на децата да си играят с него. Те толкова свикнали с него, че вечер не слагали резето на вратата, защото чакали своя приятел да дойде.

Дошла пролетта и всичко навън се раззеленило. Един ден мечокът казал на Белоснежка:

— Време е да тръгвам и през цялото лято няма да идвам.

— И къде ще отидеш, мили Мечо? — попитала Белоснежка.

— Трябва да се прибера в гората, за да пазя съкровищата си от злите джуджета. През зимата, когато земята е скована от студ, те стоят кротко под нея, защото не могат да си пробият път нагоре. Но сега слънцето затопли и размекна земята, те ще я разровят, ще излязат на повърхността и ще започнат да грабят всичко каквото могат. После ще го занесат в пещерите си и вече ще бъде много трудно да се намери.

Белоснежка се натъжила много от раздялата. Ала когато дръпнала резето и отворила врата, мечокът се проврял през нея, закачил се за куката на вратата и леко разпрал козината си. На Белоснежка й се сторило, че отдолу проблеснало злато, но не била много сигурна. Мечокът бързо изчезнал зад дърветата.

След известно време майката изпратила двете момичета в гората да съберат вършини. Там децата минали покрай едно голямо дърво, което било повалено на земята, а до дънера в тревата нещо подскачало насам-натам, но те не могли да разберат какво е. Приближили се и видели едно джудже със съсухрено лице и дълга, снежнобяла брада. Краят на брадата му бил прещипан в една цепнатина на дървото и малкото човече подскачало като кученце на връвчица и не можело да се отскубне. То облещило червените си искрящи очи срещу момичетата и изпискало:

— Какво стоите? Не можете ли да дойдете и да ми помогнете?

— Какво те е сполетяло, дребосъче? — попитала Червенорозка.

— Брей, че любопитни глупачки! — отговорило джуджето. — Исках да разцепя дървото, за да си насека трески за огъня. Ако сложим дебели цепеници, ще ни изгори яденето; ние си готвим по малко, не лапаме много като вас, лакомници такива! Бях забил вече клина и всичко щеше да свърши благополучно, но проклетият клин ненадейно изскочи и цепнатината се затвори толкова бързо, че не успях да измъкна хубавата си бяла брада. А вие, глупачки такива, се смеете. Не ви е срам! Колко сте противни!

Тогава момичетата започнали да теглят брадата с всички сили, но не могли да я измъкнат.

— Ще отида да доведа хора — казала Червенорозка.

— Да не сте полудели? — изкрещяло джуджето. — Сега пък ще викате хора! И вие двете сте ми вече много; не ви ли идва нещо по-свястно на ума?

— Имай малко търпение — казала Белоснежка, — ще измислим нещо.

Тя извадила от джоба си ножичка и отрязала края на брадата. Щом се освободило, джуджето издърпало една торба със злато, скрита между корените на дървото, и замърморило:

— Глупачки такива, отрязаха края на хубавата ми брада, с която толкова се гордеех! Дяволите да ви вземат!

После метнало торбата на гърба си и хукнало, без дори да погледне момичетата.

След няколко дни Белоснежка и Червенорозка отишли да ловят риба. Като наближили потока, видели нещо, което подскачало на брега и то сякаш имало намерение да се гмурне във водата. Изтичали на брега и веднага познали джуджето.

— Къде си тръгнал! — попитала Червенорозка. — Да не си намислил да се хвърлиш във водата?

— Не съм толкова глупав — креснало джуджето. — Не виждате ли, че проклетата риба иска да ме